Интервю с пътешественицата-инфлуенсър Десислава Иванова

Last Updated on 01.07.2024 by Илиян

Колко от вас са мислили да напуснат сигурната си корпоративна работа, да съберат багажа си в една раница и да тръгнат по света? Следващият ми гост е ярък пример за това как един млад човек може да сбъдне мечтите си и да пътува по света безгранично.Тя обикаля земното кълбо от около 10 години, плувала е с рифови акули във Фиджи, бродила е из филипинската джунгла в търсене на най-старата жена татуировчик Апо Уанг Од, губила се е в пустинята в Египет, нападана е от улична банда в Бразилия и т.н. Разбира се това са само малка част от десетките истории, които Десислава Иванова има зад гърба си.

Казвам здравей на Десислава Иванова! Може ли да ни разкажеш малко повече за себе си и с какво се занимаваш, освен че обичаш да пътуваш?

Със сигурност се определям се като приключенец по душа! В днешни дни пътешествам почти постоянно и бих казала, че не просто обичам да пътувам, а по-скоро пътешествията са една страст, която успях да превърна в начин на живот. Казвам се Десислава Иванова и съм 29 години. Живея в София и смятам града за моя база, макар че през повечето време съм някъде на път. Преди вече почти две години напуснах корпоративната си работа и реших да се опитам да започна да живея живота си по начина, по който аз искам – пътувайки, без да мисля колко дни отпуска ми остават, има ли кой да ме замести и ще ми стигне ли заплатата. Всичко започна с един еднопосочен билет до Индия, малко спестявания, никакви планове и така с течение на времето открих моята друга страст – създаването на видео съдържание. Превърнах тази моя страст в бизнес и в днешни дни се занимавам със създаване на съдържание и управление на социалните мрежи на бизнеси, както и съм травъл инфлуенсър. Всичко това ми позволява да пътувам още повече, да съм по-гъвкава и да мога да работя отвсякъде по света.

Как се взима едно такова решение? Дълго ли беше обмисляно и какво те накара да предприемеш тази решителна крачка?

Решението да зарежа всичко и в последствие да променя живота си не беше планирано. В един момент просто осъзнах, че никак не харесвам живота си, мразя това, което правя, живея само заради уикенда, а когато той дойде аз съм толкова изморена, че не ми остава време за нищо. Така живеех в един кръговрат, който беше само съществуване. Работата ми ме стресираше прекалено много и един ден чашата просто преля, аз реших да напусна и си купих еднопосочен билет буквално за следващия ден. Свикнала съм да пътувам сама, така че това не беше нещо ново или непознато за мен.

Разкажи ни как започна да пътуваш. Къде беше първото ти по-дълго самостоятелно пътуване и за колко време? Кои места посети и какво те впечатли най-много?

Започнах да пътувам преди около 10 години, когато заминах по Еразъм обмен в Италия. Живях и учих в Модена (малко градче в региона Емилия Романя) една година, като всъщност там започнах да пътувам сама за първи път. В началото го правех само защото исках много да пътувам наоколо, а познатите ми често бяха заети и първоначално започнах сама да ходя на еднодневни пътувания с влака. Постепенно еднодневните пътувания се превърнаха в двудневни, започнах да посещавам приятели в различни европейски държави, търсех различни платформи и групи за запознанства с други пътуващи хора и открих, че това много ми харесва. Така само година по-късно заминах да живея сама в Бразилия по доброволчески проект. Това беше първото ми пътуване извън Европа, всичко беше ново и различно за мен. Обожавах чувството да виждам нови хоризонти, да опознавам различни култури, да срещам местните и да разбирам как живеят. Така всъщност се зароди и любовта към пътешестването сама, като с годините това остана любимия ми начин на пътуване.

Била си в Ирак съвсем самичка. Кои бяха най-големите предизвикателства, пред които трябваше да се изправиш? Не те ли беше страх?

Не бих казала, че съм се изправяла пред каквито и да е било предизвикателства в Ирак, освен може би това, че постоянно трябваше да отказвам покани за обяди и вечери, които супер гостоприемните местни ми отправяха постоянно и навсякъде. Шегата настрана, в Ирак беше ми по-лесно да пътувам, отколкото в много европейски държави. Хората бяха изключително любезни и грижовни, всеки беше готов да ти помогне, когато го помолиш (даже дори без да си помолил). Ако имах нужда от насоки спирах първия човек на улицата и той правеше каквото е нужно, за да ми помогне. Създадох много приятелства там, дори ми взеха интервю за една от най-известните им телевизии, като се появих в още две местни медии. Всеки беше приятелски настроен, никой не ме оставяше да платя нищо, всички казваха, че съм им гост и няма как да ми вземат пари. В магазинчетата ми подаряваха сувенири, таксиджиите не ме таксуваха. През половината пътуване (около една седмица) отсядах в различни иракски семейства безплатно и хората ме гледаха като писано яйце. Някой взимал ли си е почивен ден от работа, за да ви покаже града си (имайки предвид, че сте му непознат)? Предполагам, че отговора ще е отрицателен, но на мен в Ирак ми се случи – и то няколко пъти! Засега за мен това остават най-топлите и гостоприемни хора на света, въпреки всичко, което са преживели!

От толкова много места защо точно Ирак? Как намери страната след войната и би ли я препоръчала на нашите читатели?

Ирак работи усилено към това да върне туризма в страната. От година и половина режимът за визи е облекчен и виза се получава бързо на пристигане на летището. Опитват се да се възстановят от войната, но на много места може да се види разрушението от Ислямска държава. Голям пример затова е градът Мосул, който бива почти напълно разрушен по време на войната. В наши дни някои квартали са построени наново, но има и толкова много развалини.

В същото време искам да ви кажа, че там срещнах едни от най-гостоприемните хора и това всъщност е любимият ми град в Ирак. Когато слушах историите на някои местни, изгубили голяма част от семействата си, умът ми не побираше как тези хора са се запазили толкова човечни, мили и добри. И въпреки бедността си са готови да споделят каквото имат с теб… Няма да ми стигне един ден да обяснявам колко много хора правеха мили жестове към мен постоянно. Малкото пътуващи, които срещнах там се чувстваха по абсолютно същия начин като мен, така че аз не съм единичен случай. Не съм спряла да говоря положителни неща за Ирак не само заради невероятното ми преживяване там, но и защото местните го заслужават. Тяхното гостоприемство е част от културата им и ми напомни как човечността е качество, което за съжаление губим все повече в Европа.

Много хора смятат, че да пътуваш сам е скучно, защото няма с кого да споделиш емоциите и преживяванията. Какво е усещането при теб?

Последното нещо, което може да опише това да пътуваш сам е да ти е скучно. Повечето хора си мислят, че пътувайки сам си самотен, но това въобще не е така. Всъщност, когато човек пътува сам той среща и комуникира с много повече хора, отколкото когато е с близък или приятел. На първо място нямаш друг избор. На второ място си много по-отворен към другите хора. Пътуването самостоятелно лично за мен е невероятно и всеки трябва да го опита поне веднъж. Прави хората по-екстровертни, учи ги да са по-общителни. Също така не зависиш от никого, можеш да променяш плановете си по-лесно (или пък почти да нямаш такива като в моя случай), учиш се как да се справяш сам в най-различни ситуации, което пък те прави много по-уверен в себе си. С пътуването сам се градят редица личностни умения, не е страшно и всеки трябва да го изживее сам…трудно е да бъде описано с думи.

На едно от екзотичните си пътешествия пътуваш до Филипините, за да си направиш татуировка при най-известна жена татуистка в света. Как разбра за нея и какво ти нарисува, ако не е тайна?

За Апо Уанг Од разбрах случайно, докато пътувах в Малайзия. Запознах се с един пътешественик и докато му разказвах как много ми се иска на края на пътешествието да си направя татуировка, той ми спомена за Апо Уанг Од и вдъхновяващата ѝ история. Бабата е на 106 години и не е спирала да татуира от около 90 години, като в днешни дни е най-възрастният татуист в света. Тя е част от племето Калинга и живее в планинско село в джунглата на остров Лузон във Филипините. Интересното е, че това село се намира много високо в планината, много е отдалечено, пътува се около 13-14 часа от Манила по тесни и стръмни завои. А след това улиците свършват и трябва да се направи едночасов преход, за да се стигне до селото – Бускалан. Хората там живеят изключително прост живот, няма улици, вечер няма електричество. Апо Уанг Од е легенда тук – тя е последният и най-възрастен мамбабаток (татуист с бамбукова пръчка) от нейното племе, като с времето научава двете си праплеменнички, както и други млади момичета от селото на занаята. Стотици филипинци, а вече и чужденци, идват тук всеки ден, за да получат нейна татуировка. Като, повярвайте ми, не всеки я получава (нещо, което не знаех предварително). В наши дни тя прави само един тип татуировка – три точки – това е нейният подпис. И въпреки това, тази толкова възрастна жена прекарва по 13-14 часа на ден татуирайки хора. За мен беше невероятно да видя как дори на тази възраст и на жегата тя не спираше. Пример за човек, който обожава това, което прави. Тя казва, че докато очите ѝ работят няма да спре да татуира. Аз успях да се сдобия с моята татуировка доста трудно, като само двама души от нашата група бяхме татуирани през онзи уикенд – историята е дълга, но важното е, че в крайна сметка успях и това е още едно напомняне, че дори когато нещо изглежда непостижимо, не трябва да се отказвате.

Освен татуировката от Апо Уанг Од имам и още една оттам. Момичетата, които тя е обучила правят татуировки, използвайки нейните стари дизайни, които до преди години бабата също е татуирала. Интересното е, че не можеш да избираш свой индивидуален дизайн, получаваш един лист с около 20 татуировки, от които можеш да избереш. Моята татуировка символизира баланс – полуслънце и полулуна. За мастилото използват въглен и вода, всеки си купува своя бамбукова пръчка, като интересното е, че тук няма игла, а изострен трън. Татуировката се прави с потупвания върху тази бамбукова пръчка. Моята основна татуировка отне около час, а тази която Апо Уанг Од ми направи може би 5 минути. Доста е болезнено, накрая ти слагат кокосово масло и това е. Със сигурност това е най-символичната ми татуировка.

Освен Ирак и Филипините си била в още над 80 страни по света, включително почти в цяла Европа и Азия.

Да, била съм на доста места по света. Европа я обиколих постепенно, като съм била във всички европейски държави с изключение на Исландия (скоро отивам и там), Русия и Беларус. В някои части на света пътувах с по-ограничено време, тъй като все още имах корпоративна работа, като например 2 седмици в Ню Йорк; 2 седмици на Карибите, през които посетих островите Гваделупа, Мартиника, Доминика и Санта Лусия; 2 седмици в Шри Ланка, 2 седмици в Йордания, Израел и Палестина. На някои места живях, за да уча, работя или доброволствам – 1 година в Италия за обучение по Еразъм, 1 година в Испания за доброволчество по Еразъм, 3 месеца в Бразилия по доброволчески проект и 3 месеца в Египет също по доброволчески проект. За други пътувания имах само еднопосочен билет и никакви планове, като пътувах с месеци в даден регион – в Югоизточна Азия прекарах 3 месеца и половина, обикаляйки 10 държави, в Централна Азия прекарах около 2 месеца и половина, в Източна Азия прекарах около месец и половина, в Нова Зеландия и Океания – един месец и още много.

От всички тези места кои те впечатлиха най-много и кои са забележителностите, които буквално ти спряха дъха?

Някои от местата, които буквално ми спряха дъха са свързани с природни забележителности или животински видове – орангутаните и дългоносите маймуни на остров Борнео (те може да се видят единствено там и на остров Суматра), плуването с акули във Фиджи, Северното Сияние в Лапландия, спането в юрта на брега на езерото Исък Кул в Киргизстан, звездното небе в оазис Сива в пустинята Сахара в Египет. Любими мои забележителности са долината на кралете (Луксор и Асуан) в Египет, пустинята Вади Рум и Петра в Йордания, архипелагът 4000 острова и зоната около Ванг Виенг в Лаос, храмовете в Бухара, Узбекистан – един от най-древните градове по пътя на Коприната, комплексът от храмове Ангкор Ват в Камбоджа, Вавилон и блатата на Месопотамия в Ирак и още много.

Как преодоляваш езиковата бариера в страни, в които английският не е широко разпространен?

В началото на пътуванията си много се притеснявах от езиковата бариера, но с времето разбрах, че така или иначе няма как да научиш всички езици на света и въпреки че аз владея 4 езика винаги ще има региони, в които няма да мога да комуникирам с местните. Той всъщност не е и нужен, защото човек винаги може да се разбере с друг човек даже и без общ език. Има много начини – мимики, жестове, гугъл преводач и колкото повече изпадаш в такива ситуации, в които ти се налага да потърсиш помощ без да знаеш езика, толкова по-лесно ти става. В Централна Азия, Китай, Япония, Корея почти никой не говореше езиците, които аз знам, но това никак не ми попречи да си комуникирам с хората. Ползвам гугъл преводач и винаги научавам няколко думи на местния език, особено когато пътувам за по дълъг период в дадена държава. Не го правя само от практична гледна точка, носи ми и удоволствие. В някои държави дори имам цели списъци в думи и изрази, които местен ме е научил на неговия език или диалект. Примери са баският (Испания), кюрдският (Ирак), уелски (Обединеното кралство).

Колко често пътуваш и какво обикновено обичаш да правиш, когато си на път?

В наши дни пътувам доста често, даже бих казала почти постоянно. Планирам по-дълги пътувания, тъй като гъвкавата ми работа ми го позволява. Обичам да си намирам различни приключения, да ходя на походи, да прекарвам време в природата, да опитвам местната кухня, да обикалям пазарите, да си комуникирам с местните. Много често докато пътувам и работя, така че за мен това не са отпуски или ваканции. Радвам се, че работата ми е дигитална и мога да работя от всяка точка на света. Случвало ми се е да го правя в блатата на Ирак, в Кувейт, в пустинята в Мароко и на много други места. Всъщност покрай моите лични канали в социалните мрежи, където заснемам пътуванията си, се налага винаги да снимам всичко и да публикувам почти всеки ден, така че на практика не спирам да работя.

Лесно ли се съчетава работата с удоволствието? Влияе ли ти по някакъв начин часовата разлика?

Лично за мен е доста трудно да съчетавам работата с удоволствието и да открия баланса, докато работя пътувайки. Все още се уча на това. Часовата разлика влияе, ако съм далеч, тъй като голяма част от клиентите ми са в България и аз трябва да се съобразявам с времето тук. Колкото и да е трудно, все пак го предпочитам много повече, отколкото работата в офис. Позволява ми хем да изкарвам пари, хем да живея мечтата си – да обикалям света. Така и през последната година и половина успях да обиколя цели 39 държави като за цялото пътуване похарчих 31 000 лева. Ако не бях работила междувременно щеше да е доста по-трудно.

Кой е най-забавният и най-неприятният момент от всички твои пътешествия?

Най-неприятният ми спомен може би беше, когато бях нападната от улична банда в Бразилия, обраха приятелката ми, а аз някак се измъкнах. Забавни моменти имам изключително много, така че ми е много трудно да избера един. Може би много силен спомен ми е останал от пътуването ми във Филипините, където се сприятелих с голяма компания международни студенти, учещи в Хонконг. В крайна сметка пътувахме заедно цяла седмица, всеки ден беше приключение и раздялата накрая беше много трудна.

Имаш ли някакъв списък с държави, които искаш да посетиш с приоритет? Как решаваш коя да бъде следващата дестинация?

Имам идея, кои държави искам да посетя в близко бъдеще, но така или иначе искам да ида навсякъде, така че често променям плановете си. Най-често се ръководя от това до къде мога да намеря бюджетни самолетни билети в дадения сезон. През лятото ми предстои пътуване в Исландия, докато през есента се надявам да пътувам до Кения и Танзания. Също се надявам и да прекарам няколко месеца в Централна Америка тази година.

И за финал какъв съвет би дали на хората, които все още се колебаят дали да тръгнат да пътуват самостоятелно?

Колебанието винаги ще е там, докато не се осмелите да опитате. Най-страшното е, че след това няма да искате да спрете да пътувате така, ще се запознаете със страхотни хора, с които ще ви е много трудно да се разделите. Съветът ми е да започнете с малко пътуване, може би уикенд някъде в Европа, за да добиете усещане какво е чувството да пътуваш сам. Най-добрият вариант за социализация е да отседнете в хостел или пък да се включите в някоя организирана екскурзия или преживяване, да идете на free walking tour, защото на такива места е много лесно да срещнете други пътуващи хора. Няма да е скучно, няма да е страшно, обещавам ви! 🙂

*Ако са ви харесали историите можете да последвате Десислава Иванова в социалната мрежа Инстаграм, където редовно публикува интересни снимки и клипчета от различни места по света.