Иджен – да видиш сините пламъци и най-голямото киселинно езеро в света

Точно в полунощ моя верен шофьор Ъруин ме чакаше във фоайето на хотела в компанията на местен екскурзовод, който щеше да ме въведе в дебрите на вулкана Иджен. Пътят дотам беше около 1 час. Пристигнахме и след кратка кафе пауза потеглихме към върха. На всеки посетител беше раздадено по едно фенерче и противогаз.

Преходът започна с плавно ходене по доста широка пътека. До върха липсваха камъни и неравни участъци. По средата на маршрута имаше базов лагер, където предлагат чай, кафе или други напитки. За достигане на кратера бяха необходими около 2 часа и малко. От върха до долу денивелацията е около 300 метра, а участъка е стръмен и хлъзгав. На няколко пъти се подхлъзнах, но в крайна сметка не беше фатално. Слиза се бавно и внимателно, един по един, защото пътечката е тясна. Също така имайте предвид, че винаги трябва да позволите на миньорите да работят първо! Заради миньорите, които работят там, са изсечени стъпала в скалите.

Лека-полека и пред очите ми се откри зашеметяваща гледка. Един от най-известните природни феномени, които могат да се видят само на два вулкана в света – синият пламък (Blue flame). Преди години сините пламъци са били известни само на миньорите, които работят там, но след един репортаж на National Geographic за това необичайно място, все повече и повече туристи идват тук.

Това неописуемо явление е резултат от горящата сяра, чиято температура може да достигне до 600°С, а пламъците – до пет метра височина. Когато бях почти долу се опитах да направя няколко снимки, но нямаше никаква светлина и миризмата на сяра, която обгръщаше всичко около нас беше непоносима. На моменти не можех да видя нищо на разстояние повече от метър, заради токсичния газ, който лютеше. Вятърът допълнително усложняваше обстановката и въпреки наличието на противогаз бяхме принудени да се качим обратно нагоре. Качихме се и се настанихме в удобен заслон между скалите в очакване на изгрева. В това време, обаче, миньорите продължаваха да работят.

Тук добивът е ръчен. Една част от миньорите пренасят големи жълти парчета сяра по стръмните стъпала. Екскурзоводът ми обясни, че работят всяка нощ без почивен ден. Те слизат до кратера на вулкана и се качват обратно с товар между 80-100 кг., натоварен в две кошници. Те трябва да извървят всичкия път до изкупвателния пункт на разстояние 3 километра от върха. Правят това обикновено по 2, максимум 3 пъти на нощ. Фирмата изкупува сярата по 1000 IDR (€ 0.06) за килограм. Неслучайно много от миньорите страдат от различни сърдечно-съдови заболявания, а други умират млади поради постоянното излагане на токсични газове, включително серен диоксид. Голяма част от тях нямат възможност да си купят противогази и използват само мокри кърпи. Други, които имат защитни маски, пък нямат възможност да си сменят филтрите по-често. Повечето от миньорите нямат друг избор и са принудени да работят, за да нахранят семействата си. Изключително трудни са условията, в които тези миньори работят ден след ден.

След изгрева пред ме се откри умопомрачителна гледка. Няма да е пресилено, ако кажа, че беше out of this world. Вече можеше да видя жълтите серни скали под красивото лазурно кратерно езеро, което беше напълно невидимо през нощта.