Мила, Стоян и Яна: Преди да тръгнем с кемпер по света животът ни беше скучен

Днешните ми гости са двама изключително запалени пътешественици. Преди 5 години те решават да се впуснат в едно лудо и нестандартно приключение с тяхната голяма любов – кемперът ван Фолксваген Крафтер, наречен Биги. Първоначално опипват почвата с кратки пътувания из България и Гърция. Година по-късно към техния екипаж се присъединява и малката принцеса Яна, която само за първите 9 месеца от живота си посещава 15 държави. За да е пълна картинката компания им прави и домашния любимец Роки. Страстта и любовта им към приключения ги отвеждат до различни краища на света. Какво е да пътуваш с кемпер до места като Плитвичките езера, Испания, Португалия, Иран, Мароко, Западна Сахара, Мавритания, Сенегал, САЩ, Канада, Мексико, Грузия, Армения и т.н. предстои да разберем сега. Представям ви Мила, Стоян, Яна, Роки, Биги и техните луди пътешествия.

Здравейте, Мила и Стоян! Да започнем отначало… Как започна вашата приказка?

Здравей, Илиян! Първо, благодарим за поканата, за нас е удоволствие. 🙂 При нас всичко започна супер спонтанно, всъщност ние нито се бяхме качвали в кемпер, нито стъпвали в къмпинг. Всичко подобно ни беше доста далечно и чуждо. Ако трябва да отлича едно нещо, което ни грабна, то това беше свободата да пътуваш.

Защо решихте да се ожените на остров Андрос?

Нека започнем оттам, че Андрос е едно райско място на има-няма 8 часа път от София с кола или само 1,5 часа полет + ферибот, та силно препоръчваме на всеки, който се кефи на закътани диви плажове и истинско усещане за Гърция, да го посети. С Мила се запознахме на пътуване из Цикладите 3 години по-рано и заради това решихме, че искаме да се оженим на някое диво островче в района и така изникна Андрос, който всъщност е един от по-големите, но не толкова туристически острови и си е баш Гърция, както Казандзакис я описва.

Страничката се роди най-вече като идея за популяризиране на този тип пътувания в България, тоест да поразпалим интереса към пътувания из цяла Европа, а и не само. Някак си у нас, макар да расте интереса към притежаването на кемпер/ван, доста повече се използва за пътувания в България и Гърция с цел почивка, а не с цел приключения.

Скучен! Хаха. И преди Биги си пътувахме много, но доста повече със самолет, на хотели, по стандартни дестинации и т.н.

Иран е страхотно място. Как решихме точно Иран – честно казано един приятел ни запали с разказите какво райско място е Иран и идеята почна да си живее с нас. А как я реализирахме – аз останах без работа, Мила беше по майчинство, Яна още не беше на детска и беше перфектният тайминг – имахме време, нямахме много пари и тръгнахме. 🙂 Тук е добър момент да споделя, че освен всичко останало, Иран е изключително бюджетна дестинация заради обезценената валута на базата на санкциите, както и огромното количество петрол, което страната притежава. Само една сума ще оставя тук – литър дизел беше около 3-4 СТОТИНКИ. Хаха.

Да, след Иран последва Африка. Първо направихме едно незабравимо пътуване до Тунис, където беше първата ни среща със Сахара, като поживяхме една седмица в сърцето на пустинята. После попътувахме и по средиземноморското ѝ крайбрежие, където може да се къмпингува на диво абсолютно навсякъде. Общо-взето Тунис много ни хареса.

И след това вече беше Западна Африка, която генерално много си ни влече като дестинация. Специално за Западна Сахара, която е спорна територия и на практика разделена на две, като частта, която е откъм океана се контролира от Мароко. И да, точно там, заради неотдавнашната война, все още има разположени военни, а границата е минирана. Плажовете в тази част са феноменални, но за съжаление забранени. Е, ние все пак покъмпингувахме, колкото да я прекосим, може би 3-4 нощувки, като го правихме с разрешение на военните в района.

Най-много ни хареса истинската Африка, такава каквато не може да се види по курортните градчета в Занзибар или хотелските комплекси в Египет. Пътувайки из Западна Африка с кола човек вижда всичко – както красивата природа и джунглите в Сенегал, така и тоталната мизерия, в която живеят хората. Лудницата в големите градове като Нуакшот (Мавритания) и Дакар (Сенегал) е истинска палитра от усещания. А пък Мароко си е съвсем отделна тема – там човек може да прекара месеци и пак да не види всичко: културата, Медините, страхотните хора, Сахара, океана, а съм сигурен, че изпускам още много.

С една дума не, не е трудно, но е скъпо, поне за нас. Ние избрахме вариант с пращане с кораб от Хамбург като организацията беше изключително проста. Вече има достатъчно компании, които предоставят това като услуга за „овърлендъри“, а прекосяването на Атлантика си е популярен маршрут и има кораби всяка седмица. Но да, както вече споменах, цената е нещото, което човек трябва да предвиди и там си зависи от големината на вана. Най-добрата опция е да влезне в контейнер, като там цените са по-приемливи, макар че в нашия случай това не беше опция заради височината.

Това беше най-дългото ни пътуване с продължителност над 4 месеца. Имахме притеснения как ще се чувства Яна, макар горе-долу да си я отгледахме в Биги. 🙂 Беше страхотно, макар че доста се съобразявахме с нея – кога да пътуваме, кога да спираме, винаги да спираме до детски площадки или някакви забавни неща за нея. В крайна сметка се получи много добре.

Предимствата общо-взето ги казахме – свободата да си пътуваш, да спираш където искаш, да имаш гъвкавостта да променяш плановете, разбира се и финансовия аспект.

Да чукнем на дърво – не, досега не ни е оставял никъде и би било страхотно така да продължи. 😀

Ще започнем с един от малкото негативни моменти – случи се на път към Иран, в планините на Анадола, където е адският студ с температури до минус 10°C и надолу, а нашата дизелова печка отказа…през нощта, разбира се. Отиваме в някакъв хотел, а на следващия ден тръгваме да търсим майстор на дизелови печки в Сивас, Турция, но за съжаление не попаднахме на читав човек. Смениха ни печката и продължихме още по на изток до град Ерзинджан, на още по-голям клинч. Но и новата печка спря да работи, отново през нощта и отново отидохме на хотел. На следващия ден се върнахме обратно до Сивас при въпросния „уста“ (така ни обясниха, че било майстор на турски), който я смени отново, но и новата не проработи… Цялата драма траеше около седмица размотавания, докато накрая стигнах до полицията, като през тях се случиха нещата. Та този сладур се взе в ръце и ни монтира нова печка, която си работи и до днес, но цялостното изживяване на спиране на топлото на -10°C с дете на годинка си беше „забавно“.

Позитивните моменти са толкова много, но все пак най-запомнящото се е уникалната човешка добрина на хората в Иран. Още на влизане в страната попаднахме на някакъв техен национален празник и разбира се нищо не работеше. А ние трябваше да си извадим ирански номера за автомобила, защото там е задължително. Заради това останахме да нощуваме в крайграничния град Маку, но буквално след няма и минута дойде едно иранско семейство, което ни покани да обядваме с тях, после танцувахме хоро (да хоро, танците са им доста близки), после ни поканиха да останем у тях и едва с много настояване ги убедихме, че ще останем да си спим в Биги. На следващия ден ни разведоха из града като не ни позволиха да си платим лекарствата за Яна, от които имахме нужда. Освен това имахме някакъв проблем със сим картата като ни дадоха тяхната и пак не поискаха пари. Списъкът с добрини в рамките на два дни е още по-дълъг, но все пак си мисля, че може да добиете представа за какви страхотни хора става дума и в общи линии същото беше през всичките няколко седмици из Иран, където местните хора правиха какво ли не за нас без да ги молим и без да искат нищо в замяна – добрина, която като че ли е малко поизгубена в западните цивилизации.

„Нашият“ си плаж на Андрос – диво, малко заливче, където гледаме всяка година да се пуснем до там с ванчето, пък макар и за един по-дълъг уикенд.

В десетката – след семейството и приятелите, България и Левски липсват най-много. Гледаме мачове, където и да сме – без значение часовата зона. Носим си шалчета, фланелки, знамето на Левски и си „подкрепяме“ отбора от разстояние, но разбира се не е същото като да си с приятелите на стадиона. Именно това е едно от първите неща, които правим като се върнем.

И за финал – какво планувате занапред във времето и очертава ли се да спрат пътуванията ви след тръгването на Яна на детска градина / училище?

Ох, планове да искаш… Имаме готови поне дузина, които ни се иска да реализираме, но за момента ще се закотвим в София и ще си правим повече уикенд пътувания.

Интервюто с Мила и Стоян е част от поредицата срещи и разговори с необикновени български пътешественици. В предишните издания ви запознах с емблематичния български пътешественик Георги Матеев, който до момента е посетил 212 признати и полупризнати страни; с пътешественицата-инфлуенсър Десислава Иванова, която събира багажа си в раница, за да тръгне по света; с околосветско пътешествие с круизен кораб с Вики Андреева, която посещава 33 държави, 52 дестинации на цели 5 континента за период от 4 месец; с шеф-готвача Филип Захариев, който ни заведе кулинарно пътешествие по света; с ловеца на футболни дербита Даниел Стоименов, който посещава някои от най-свирепите футболни спектакли на планетата; с големия пътешественик Росен Андрей-Охеда, чиято цел да посети всички държава на света е почти постигната и т.н. Ако харесвате това, което правят Мила и Стоян, можете да ги последвате в социалната мрежа Instagram.